10 days remaining ...

Ето, че остават 10 дни. Колко бързо минаха 2 месеца и половина. Като на магия! Кога беше 22 юни ... когато пристигнах в Несебър и се срещнах с Нели Пешева. Звучи като много далечна дата, а сякаш беше вчера. А колко много се радвах, че ще отърва от сивото ежедневие в Сливен и ще видя какво означава разнообразие?! Господи, как съм се лъгала!!! Мразя това място! Потиска ме, кара ме да полудявам. Да не говорим, че постоянно откачам от нерви. И ужасно много искам да се махна! Искам да се върна вкъщи - на моето удобно, хубаво, голямо легло, да си лежа на моето диванче, да си хапвам блажено от вкусните ястия на моята майка, а не всеки ден да карам на гадна закуска, да се занимавам с тъпи селяни и всеки път да умирам от срам по обясними причини. Омръзна ми да търпя капризи, да ми висят 24/7 на главата, да гледам как неграмотни хора, с коефициент на ЕнтЕлЕгентност, по - нисък от на умствено изостанала бълха, се правят на членове на висшето общество. Просто ми дойде до гуша ... че да не и по - зле!!!
А и същевременно не искам да се връщам. Като знам какво ме чака - може би най - тежката (учебна) година в живота ми. Подготовки, курсове, уроци ... Дали ще мога да си вдигна главата, незнам дори дали трябва. В никакъв случай няма да ми липсва нищо тук (освен "голямата лоша котка", която най - редовно влизаше да яде боклука от стаята ми)! Селяни и псевдо величия мога да гледам навсякъде. И в родното ми село Сливен ги има достатъчно, даже в изобилие - цяла популация. Но тук имам нещо, което връщайки се ще загубя. Имам красивите и топли моменти - възможността вечер да заспивам до някой, който обичам, сутрин да се будя до същия някой, цял ден да прекарвам с него. Това ще ми липсва! Будейки се нощем няма да усещам как любимото сърце бие заедно с моето, сутрин няма да мога да целувам любимата бузка, няма да гледам любимото лице, няма посред нощ да ме гали любимата ръка. С какво би било приветливо "моето удобно, хубаво, голямо легло" след като е празно и студено? Как бих могла да лежа щастлива на "моето диванче" след като се чувсвам самотна? Как бих могла да се наслаждавам на "вкусните ястия на моята майка" като не виждам любимата муцунка да "придъвква" срещу мен. Но животът е такъв - никога няма пълно щастие. Чудя се защо ли не може да сме наистина радостни в радостта си?! Защо трябва винаги тъгата да ни съпътства, дори в щастието ни - да го гори и помрачава? Защо не може сърцето веднъж да се зарадва без да му липсва нещо?
Бихте казали, че незнам какво искам, нали?! Напротив, знам! Но няма да го имам ...