вторник, 29 декември 2009 г.

End of an era

Същото отвратително усещане, каквото изпитвам години наред - безсилие. Сякаш светът ми се е сринал на хиляди парченца и аз нямам какво да направя. Музиката не помага. Още по - малко пък помага промишленото количество алкохол, което продължавам да поглъщам с цел да забравя. Да, забравя ... дори не мога да си докарам временно състояние на амнезия, макар че опитвам доста усилено. С всеки ден става по - зле. И ще става по - зле. Усещането, че някой е изтръгнал част от мен ... усещането, че нещо ме изяжда отвътре, разкъсвам се, липсваш ми ... Искам да крещя, но не мога. Искам да се напия ... и това не мога. И колкото и алкохол да погълна, не ми действа никак сгряващо ... умирам от студ. И усещам празнота ... Дори загубих музата си ... твърде отдавна. А мина толкова много време, толкова много ...
Изгубих те. Губих те милиони пъти, а така и не преживявам загубата. Най - лошото е, че продължавам да те губя ... надали ще спра да те губя. Надали някога ще можеш да бъдеш до мен. Знам, че не го и заслужавам. Но няма нещо, което да искам повече.

Underground or airplane, doesn't matter in the end.
I know it has to be this way, you're leaving me again.
So I'll write my little love song, then I'll sing it to the wind.
Cause you're out there on the road tonight - London - New York - Amsterdam.
I'm lonely here without you, miss you breath against my skin.
You love me, then you leave me,
still I lie here, pressing fingers where your kisses have been.
... and I miss you ...
I know that I should be in bed, it's almost 3 a.m.,
but when I close my eyes I can only see miles of headlights, fleshing out the distance.
... turn the rain the snow ...
Yes, I know it's been calling to you - Berlin ...

P.S. Винаги ще те обичам.

понеделник, 28 декември 2009 г.

DaRk eyes

When the wind moves soft like your whispering,
when the rain sounds like your tears,
when I would give my soul to see you again,
I'll have no fear.

I would slice my heart in two for just one touch from you,
I would do anything, you want me to ...
Отдавна не се бях чувствала така. Сякаш изпаднах в безтегловност в момента, в който чух гласа ти в 23:46 по телефона за не повече от 20 секунди, а 2 минути по - късно усетих топлата ти прегръдка в не чак толкова студената зимна нощ.
Мина убийствено много време, откакто ти си тръгна и остави след себе си една празна стая: само четири стени, чиято мазилка беше олющена, паркетът по пода - на места изровен, с опушени черни прозорци, така че вътре не влизаше слънце никога. Само вятърът свистеше някъде отдалеч, а капчиците дъжд почукваха по улуците. Макар и отдавна изоставена, тази стая сякаш беше херметически затворена. Като че не влизаше дори въздух в нея. Задушавах се, но не можех да затворя очите си. Единственият жизнен процес, които протичаше в тялото ми беше бавното туптене на сърцето ми, което едва поддържаше живота ми. Единствената ми емоция беше усещането за апокалипсис - моят тих потоп, който започна в момента, в който ми обърна гръб и не видях повече магическия ти поглед. Дните се нижеха бавно, един по един, превръщайки се в седмици, които следваха неумолимо хода на времето. Минаваха месеци, но никой от тях не беше различен. Сезоните се сменяха, но не можех да ги зърна. Очите ми бяха ослепели за всичко, което се намираше извън моя малък свят. В моята празна стая си оставаше вечно зима. Замръзвах. Само въображението ми си играеше с мен. Сякаш някой ме гледаше постоянно, усещах присъствието му, чувствах ледения му дъх по кожата си, чувах дори гласа му, но не виждах лицето му. Бях сама със себе си и сенките, които идваха от нищото и се стапяха в мрака. Понякога чувах стъпки, които приближаваха, но никога никой не дойде и не се опита да те замести. Сякаш знаеха, че не могат да те заменят. Пристъпваха плахо, но не можеха да влязат в стаята. Нямаше я вече и вратата, отнесена от урагана на мислите ми за теб. Така се чувствах себе си - скърбяща по онези неща, които не можех да поправя и искаща да те оставя да обвиняваш мен единствено. Изминаха години, крачейки толкова бавно из празното пространство наоколо, че сякаш забиваха кама в така или иначе кървящото ми сърце. Но дори не ги усетих кога минаха. Бях затворена в мрачната безсмислица на отминаващия си живот, които се възраждаше само при усещането за теб. А ти идваше и си отиваше, оставяйки всеки път по - голяма пропаст около четирите ми стени. И само ти винаги успяваше да я прескочиш, за да се върнеш отново и отново да си тръгнеш, подновявайки омагьосания кръг на моето лутане из измеренията.
И ето, че отново да идваш, за да си отидеш. И пак забиваш още по - дълбоко онази кама. Но не усещам болката вече. Сякаш претръпнах, макар да усещам движението на острието й в плътта ми всеки път, когато ме прегърнеш. Една прегръдка, лека целувка по челото, една въздишка ... и после мрак. Сянка. Твоята сянка, която изчезва в тъмнината ... когато отново си тръгваш. Никога не видя любовта ми ... и още не я виждаш. Не знам дали и ще я видиш някога и дали вече няма да е късно, дали мен вече няма да ме има ...
Любовта ми не беше достатъчна ...

понеделник, 17 август 2009 г.

Confessions of a tramp. Part 2

Какво ми направи?! Не мисля за теб! Не и като съм с друг. Само нощите ми са белязани с твоя облик. Там, в мрака, сме аз и ти, сами в изгубените ми мисли, сами в разбърканите ми сънища, но слети в едно. Аз и ти – едно тяло, една душа. А на сутринта, когато лъчи светлина пронизват мрака и го прогонват някъде далеч, теб вече те няма. Мразя зората, защото тя те отнема от мен. И чакам отново да се претъркулят часовете , да си отиде денят и на негово място да дойде пак той – моят господар – мракът и да ме обгърне с ледената си прегръдка. Но аз няма да усетя студ, защото той ще доведе и теб със себе си. Отново ще усещам аромата на кожата ти и дъха ти върху устните ми, докосването ти пак ще гали тялото ми и пак ще бъдем едно – аз и ти. И точно тогава ти ще се изпариш с първия сутрешен слънчев лъч, а аз пак ще бъда сама, чакайки да падне нощта, когато ти пак ще бъдеш до мен и пак ще бъдем едно аз и ти … пак, моя мечта …

петък, 26 юни 2009 г.

Don't be afraid of the dark, 'cause it is my kingdom.
Don't be afraid of the creatures that hide in the shadows of the night, 'cause they are my servants.
Don't be afraid when you feel thousands of eyes, staring you and you see no one, 'cause they won't hurt you.
Don't be afraid when you hear voices, whispering your name, 'cause this is the whisper of Eternity.
Don't be afraid when the sky goes dark, 'cause it is the coming of the evil.
Don't be afraid of the flashing shadows, 'cause they are the spirits who are there to protect you.
Don't be afraid of the deaf screams, coming from the distance, 'cause they are the lost souls, trapped between the dimensions of their own destiny.

Fear me, 'cause I am the F E A R itself!

вторник, 23 юни 2009 г.

Мир, а не гняв.
Чест, а не омраза.
Сила, а не страх.

23.06.2007, R.I.P., Nick.
I will always love you!

понеделник, 22 юни 2009 г.

Hands in between

Now, in my dreams, it’s you again as you have always been … again and again the crowded streets appear in my mind, the traffic horns … screams and sirens, that’s the only sound I can hear. Now and again I can’t find peace. I live in the chaos of my own dark mind and the shadows of my destiny have been haunting me since you’ve gone away a long time ago. Nothing left. Just memories. Only hope. And everything’s gone again. Your voice, still talking to me … millions of eyes, staring at me as I walk alone in the night. But no one’s there. Am I insane? So many questions and still no answer. Only silence …
The day you walked away, I fell apart and I keep falling. I can’t stop blaming myself for letting you go. I can’t get away from the vicious circle of my memory, which keeps every moment, spent with you. Now there’s nothing, but the killer – feeling that there’s no turning back.
I won’t stop waiting, I won’t stop searching, ‘till I find myself in your heart again.
Where ever you go my spirit’s always with you!

… and I would give my soul to see you again, I’ve no fear …
… I would slice my heart in two for just one touch from you …

One day, my love …

сряда, 3 юни 2009 г.

In the daylight

Поредният слънчев и що - годе топъл ден. Пореден път сядам на леглото с някое юридическо четиво и наливайки се с нещо енергийно (по възможност по - силно), се опитвам да спра треперенето на ръцете и ударите на сърцето ми. Пореден натоварен делничен ден, пореден път булевардите навън кипят от живот и народ. Пореден път, in the daylight, се крия в сенките на тъмната стая, в която така и не влизат слънчевите лъчи, заради тъмните пердета, които спират тяхното проникване в съзнанието ми. Отново чакам да падне нощта, за да ме откъсне от забързаността на ежедневието на големия град и да ме върне обратно в малкия свят, в който е затворена душата ми, пак там при моите concrete dreams, stirring to life.
Обичам нощта и мрачните тайни, които се крият в нея. Обичам и сенките, които се заиграват по фасадите на заспиващите бетонни гиганти, създавайки странни и мистични образи, събуждащи човешкото въображение. Обичам и когато пада нощта, за да обгърне в мрак динамичния до преди часове град, който замръзва в ледената й прегръдка. Обичам ... защото тъмнината танцува в невероятен синхрон с най - мрачните ъгли на съзнанието ми.
Отдавна не използвам нощта по предназначение и отдавна тя е станала моят най - добър приятел и закрилник. I can't sleep, you're so far away from me ... Отдавна нейната власт е взела душата ми и с настъпването на мрака, аз се връщам там, където ми е мястото - в сенките. Дори с настъпването на демоничния час, сънят отказва да дойде при мен. I know that I should be in bed, it's almost 3 a.m., but when I close my eyes I can only see miles of headlights, fleshing out the distance ... Остава ми само да чакам изгрева, седнала на дограмата на прозореца, гледащ навън, към събуждащия се вече град, който се готви за поредния динамичен ден. И тогава отново се скривам зад тъмните пердета и пак чакам да падне нощта, за да бъда отново в моя свят.
И така ... един безкраен цикъл, чиито край все някога идва ... дали печален или пък не чак толкова. Така или иначе този край изпраща всички на едно и също място, това място, където минава моя живот - in the darkness ...

сряда, 4 февруари 2009 г.

Моята борба

Животът е борба ... а моят живот - това е моята борба!
Поглеждам през прозореца и виждам огромния булевард, който също като мен никога не спи. 24 часа по него хвърчат коли и автобуси, както през ума ми 24 часа препускат безброй въпроси без отговор. Не мога да спра да се питам "защо?". Защо да се боря като така или иначе животът е безсмислен? За какво толкова да се боря? За любов?! Вече ми писна да чувам: "Дай ми шанс и ще ти помогна да забравиш!". В този случай казвам само: "Мани ми се от главата!". Няма какво да забравям, защото така или иначе нищо не съм запомнила. Не искам и да помня.
Да се боря за слава и пари ли? Защо? Нали така или иначе всички ни чака един и същ прозаичен край и независимо от милионите ни ( в евро и/или във фенове ), двата квадрата тишина за запазени за ABSOLUT-но всеки един от нас. Оттук следва, че многоуважаваната от мен Ивелина Иванова излиза права - "в живота няма смисъл".
Е, да (е казал един известен български журналист), ама не! Все в нещо намирам смисъл. Искам да се боря ... за кариерата си, за приятелите си, който са непрестанно до мен, за мечтите и целите си. Знам, че така или иначе един ден ще загубя всичко и ще падна победена, но колкото и да ме боли, колкото и да се уморявам, пак ще намеря сили да вдигна глава и да кажа, че продължавам.
Някога бях различна ... някога исках да обичам и можех да го направя. И макар, че знаят, че Дарка не иска никого и че принадлежи само на себе си, продължават да опитват. Те също се борят. Водят тяхната война с живота и с ... Дарка. Но да ... Трансърчето добре го каза: "Дарк си е Дарк!".
Знам какво искам, знам как да го постигна. Знам и какво не искам и знам как да го избегна! До тук ... имам всичко, от което се нуждая, но така и не разбирам защо празнотата не изчезва. Но ... няма значение ...
The curtain's fallen. There's no one behind.
Corrected one mistake, but I am still around.
Our fight is over. My scars will leave a stain.
You thought that it was all easy, but I will still remain.

събота, 24 януари 2009 г.

... Till there was you

http://www.youtube.com/watch?v=B4Dz46oYx30

What in the world is a girl to do, when in this smokey place I only see you?
Was far away when you caught my eye.
You’ve brought me back and now you’re making me high.

I know what you’re needing!
My thoughts are leading me straight into your eyes.
What can I do? I’m looking right at you!
This feeling is all new ...

I want you addicted to me!

неделя, 18 януари 2009 г.

Продължавам ...

Живея живота си ... С усмивка минавам през дните.
Живея живота си ... Не раздавам безпътно сълзите.
Даже болката има своя жестока цена ... Струва толкова, точно колкото е любовта.
Продължавам и по пътя дори наранявам.
Не преставам да се боря, страховете си аз побеждавам.
И когато силно страдам, враговете си даже не мразя.
Може да се уморявам, но намирам сили да кажа ... Продължавам, продължавам.
Верни приятели за утеха ми стискат ръцете ...
И победата има своя жестока цена ... Струва толкова, точно колкото мойта душа.

Живея живота така ...

http://www.vbox7.com/play:b1892749

четвъртък, 1 януари 2009 г.

Alium silere quod voles, primus sile!

Първо ми се иска да се извиня за забавянето на отговора си. Бях решила да не падам толкова ниско, ама бях подтикната да го направя. Ще се опитам и да бъда кратка. На второ място искам публично да си призная грешката - да, сгреших! За първи път ми се случи да сгреша в преценката си за някого. Мислех, че си струваш, ама ... не би. Няма да тръгвам да те обиждам и т.н., злобата не ми е присъща, макар че си го просиш. А и нямам време да се занимавам с теб. Просто в тази си публикация искам да изразя искрената си благодарност на всички Богове от Древен Вавилон, Рим, Египет, Древна Гърция, etc. до наши дни:
1) че ми отвориха очите (малко със закъснение, ама какво лошо ... хубав урок)
2) че ме отърваха от теб и онова п*ткообразно създание, дето "лежи на леглото" ти

Не ми се искаше да стигам чак до тук. Обичах те, вярно е. Пукаше ми за теб ... и това е вярно. До съвсем скоро имах надежда, че някак си ще се случи чудото да стане човек от теб. Е, добре де ... и на боговете ни се случва да сгрешим.

И имайки предвид благородната ми природа, в крайна сметка се радвам на твоето щастие, че си поровила в кофата ми и си си харесала боклука, който изхвърлих. А дано поне на теб ти свърши някаква работа, ама ... надали. Хубаво е поне, че днешните клошари също са щастиви хора.

В заключение мога само да спомена, че ако имаш някакви затруднения в разбирането на текста по - горе, дясната ми ръка се е постарала да го напише на твоя език в поста си "Нова Година, нов късмет, ново начало, нова любов и нови емоции...2009-та бъди пич!" (http://trancefeeling.blogspot.com/).

___________________

(Мда, he was толкова man enough, че чак предпочитах жена)

"P.S.: You made me do this [!]"

That's the last song I'm wasting on you. And remember - what goes around, comes back around. Аз си получих заслуженото за греховете си, но бях достатъчно силна, за да се изправя лице в лице с наказанието си. Извадих си и поука от стореното. Ще видим ти как ще се справиш, бейб. Само преди това трябва да се заредя с пуканки. No matter what you do, I will still remain.

И by the way ... Happy New Year! :)