понеделник, 27 август 2007 г.

Разни размисли ...


Както стоя сама в полумрака и си мисля, обзема ме пак онова познато чувство - самотата. Често ми се случва ей така от нищото да ме прихване и да не иска да пуска. И най - интересното е, че няма причина да идва - нямам нужда от нищо, не ми липсва нищо, всъщност за живота, който имам от мен се очаква да подскачам от кеф до небесата, ама не ... мен ме яде нещо от вътре и това е. Тормози ме! И не иска да излиза. Чувствам се толкова сама, а не съм ... не съм била, няма и да бъда. Знам, че със сигурност до мен ще има поне един човек, който го е грижа за моя милост, но ето пак - самота. Наскоро обсъждахме тази тема с една аверка и дружно стигнахме до извода, че тя - Самотата - е най - добрата ни приятелка. Никога няма да ни изостави, а и понякога имаме нужда от нея. Тя е най - добрата ни приятелка, защото винаги когато я извикаме ще дойде. И винаги върви до нас ... като сянка от миналото, настоящето, бъдещето. Но се замислих: "Защо, когато нямам нужда от нея, тя пак идва. И как да я изгоня след като тя е най - добрата ми приятелка ... или може би е най - злият ми враг ... ?!". Дори и в бъдещето си я виждам. Винаги като мисля за него боли. Налагам си да не мисля, но не става ... просто това ужасяващо очакване е изпълнило съзнанието ми и не ме оставя дори да заспя като хората. Точно това е, което ме яде ... затова не мога да спя нощем - сънувам кошмари, събуждам се и ми идва да крещя. Стига ми обаче само една топла прегръдка от любимото човече и всичко изчезва ... до следващия път. И така се въртя в един омагьосан кръг и не мога ... просто не мога да изляза. И мислите ми ме побъркват, а не мога да си изтръгна мозъка ... или може би трябва да опитам да си изтръгна сърцето ... за да спре да боли ...

1 коментар:

e/\uTo каза...

.. и тогава аз пак ще ти дам половината от моето.. то и без това ти принадлежи. =]