A curse between us ...

Стигнах до края и вече виждам дъното, а сега си задавам безброй въпроси, на които не намирам смислен отговор. И единият от тях е: "So what?!". Какво като имам лична карта с тъп номер и с печатите на Юридическия факултет на СУ "Климент Охридски"?! Какво като тя се явява един вид ключ към всички врати?! И какво ... като всеки, който я види ахва от удивление и е готов да ми лази в краката?! Ето го и типичния пример - заядливата стюардеса на касата на Централна автогара - София, която след виждането на въпросния документ много бързо беше изкомандвана да си мълчи и да ми пише билета. А после?! През цялото така мъчително пътуване старателно ме откъсваше от черните ми мисли, за да провери дали случайно нямам нужда от специални грижи ...



Казах му, че няма да бъда нищо повече от един нещастен юрист, а неговият отговор беше толкова прост и толкова чистосърдечен: "Да, но въшлив от пари!", последван от невинната му детска усмивка, изгряваща в съзнанието ми. Прав е! Но аз не ги искам ... бих жертвала всичките пари на света, бих жертвала детската си мечта, бих пожертвала кариерата си само за едно единствено нещо - парченце обич, само от един човек. За какво ми е бляскавото бъдеще, което пророците ми предсказват?! За какво са ми всичките тези пари?! За какво са ми тези "специални способности", които уж притежавам като не мога да имам единственото, което искам, единственото, което ме кара да се усмихвам и да чувствам, че живея?!



"Why, why does fate make us suffer?!"



Толкова въпроси и една сладка усмивка, която ме преследва, един поглед, който ме изгаря ... една мечта. Не богатството, не шибаният респект, а обичта на един човек, краят на болката ... това е, което искрено желая.



Fuck everything, if you're with me! That's what I wish for!