10 days remaining ...

Ето, че остават 10 дни. Колко бързо минаха 2 месеца и половина. Като на магия! Кога беше 22 юни ... когато пристигнах в Несебър и се срещнах с Нели Пешева. Звучи като много далечна дата, а сякаш беше вчера. А колко много се радвах, че ще отърва от сивото ежедневие в Сливен и ще видя какво означава разнообразие?! Господи, как съм се лъгала!!! Мразя това място! Потиска ме, кара ме да полудявам. Да не говорим, че постоянно откачам от нерви. И ужасно много искам да се махна! Искам да се върна вкъщи - на моето удобно, хубаво, голямо легло, да си лежа на моето диванче, да си хапвам блажено от вкусните ястия на моята майка, а не всеки ден да карам на гадна закуска, да се занимавам с тъпи селяни и всеки път да умирам от срам по обясними причини. Омръзна ми да търпя капризи, да ми висят 24/7 на главата, да гледам как неграмотни хора, с коефициент на ЕнтЕлЕгентност, по - нисък от на умствено изостанала бълха, се правят на членове на висшето общество. Просто ми дойде до гуша ... че да не и по - зле!!!
А и същевременно не искам да се връщам. Като знам какво ме чака - може би най - тежката (учебна) година в живота ми. Подготовки, курсове, уроци ... Дали ще мога да си вдигна главата, незнам дори дали трябва. В никакъв случай няма да ми липсва нищо тук (освен "голямата лоша котка", която най - редовно влизаше да яде боклука от стаята ми)! Селяни и псевдо величия мога да гледам навсякъде. И в родното ми село Сливен ги има достатъчно, даже в изобилие - цяла популация. Но тук имам нещо, което връщайки се ще загубя. Имам красивите и топли моменти - възможността вечер да заспивам до някой, който обичам, сутрин да се будя до същия някой, цял ден да прекарвам с него. Това ще ми липсва! Будейки се нощем няма да усещам как любимото сърце бие заедно с моето, сутрин няма да мога да целувам любимата бузка, няма да гледам любимото лице, няма посред нощ да ме гали любимата ръка. С какво би било приветливо "моето удобно, хубаво, голямо легло" след като е празно и студено? Как бих могла да лежа щастлива на "моето диванче" след като се чувсвам самотна? Как бих могла да се наслаждавам на "вкусните ястия на моята майка" като не виждам любимата муцунка да "придъвква" срещу мен. Но животът е такъв - никога няма пълно щастие. Чудя се защо ли не може да сме наистина радостни в радостта си?! Защо трябва винаги тъгата да ни съпътства, дори в щастието ни - да го гори и помрачава? Защо не може сърцето веднъж да се зарадва без да му липсва нещо?
Бихте казали, че незнам какво искам, нали?! Напротив, знам! Но няма да го имам ...

Pour vous ! My love ...

I wanted you to know I love the way you laugh.
I wanna hold you high and steel your pain away!
Living in me,
you are living in me!
I feel you by my side
and I'm sure that I can't forget you,
you are inside of me!
How can you see into my eyes like open doors?!
I believe in you,
I'll give up everything just to find you!
I have to be with you
to live, to breathe -
you're taking over me!
When you're gone the pieces of my heart are missing you!
I don't feel right when you're gone away.
I'm lost without you!
All the thoughts lead back to you!
You visit me in my sleep.
If I lose you, my heart will be broken,
I need you there when I cry!
Give yourself to me.
Аll this time I can't believe I couldn't see,
kept in the dark but you were there in front of me.
Your voice it chased away all the sanity in me.
When you cried I'd wipe away all of your tears.
When you'd scream I'd fight away all of your fears.
You still have all of me!
I give you everything that I am
and you've got to give me everything!
Cause you know that I love you,
I have loved you all along.
I don't want to cause you any pain,
but I love you just the same
and you'll always be my baby.
Frozen inside without your touch,
without your love darling!
Only you are the life among the dead!
My love for you -
insatiable!

Разни размисли ...

Както стоя сама в полумрака и си мисля, обзема ме пак онова познато чувство - самотата. Често ми се случва ей така от нищото да ме прихване и да не иска да пуска. И най - интересното е, че няма причина да идва - нямам нужда от нищо, не ми липсва нищо, всъщност за живота, който имам от мен се очаква да подскачам от кеф до небесата, ама не ... мен ме яде нещо от вътре и това е. Тормози ме! И не иска да излиза. Чувствам се толкова сама, а не съм ... не съм била, няма и да бъда. Знам, че със сигурност до мен ще има поне един човек, който го е грижа за моя милост, но ето пак - самота. Наскоро обсъждахме тази тема с една аверка и дружно стигнахме до извода, че тя - Самотата - е най - добрата ни приятелка. Никога няма да ни изостави, а и понякога имаме нужда от нея. Тя е най - добрата ни приятелка, защото винаги когато я извикаме ще дойде. И винаги върви до нас ... като сянка от миналото, настоящето, бъдещето. Но се замислих: "Защо, когато нямам нужда от нея, тя пак идва. И как да я изгоня след като тя е най - добрата ми приятелка ... или може би е най - злият ми враг ... ?!". Дори и в бъдещето си я виждам. Винаги като мисля за него боли. Налагам си да не мисля, но не става ... просто това ужасяващо очакване е изпълнило съзнанието ми и не ме оставя дори да заспя като хората. Точно това е, което ме яде ... затова не мога да спя нощем - сънувам кошмари, събуждам се и ми идва да крещя. Стига ми обаче само една топла прегръдка от любимото човече и всичко изчезва ... до следващия път. И така се въртя в един омагьосан кръг и не мога ... просто не мога да изляза. И мислите ми ме побъркват, а не мога да си изтръгна мозъка ... или може би трябва да опитам да си изтръгна сърцето ... за да спре да боли ...

Evanescence - Taking over me

Винаги се случва така, че когато мисля за един определен човек и тръгва тази песен от някъде - дали от winamp - a на собствения ми компютър или от бара на хотела, в който работя, или някъде отвън ... Незнам как се нарича това, но определено ми харесва.

I lie awake and try so hard
not to think of you.
But who can decide
what they dream
and dream I do.
I believe in you,
I'll give up everything just to find you.
I have to be with you
to live, to breathe,
you're taking over me!

Толкова красиво е чувството да знае човек, че има някой до него. Някой, който го обича, държи на него и със сигурност няма да го изостави. Колко щастлив се чувства, когато любимото същество е до него, говори му, посяга с ръка да го погали, прегърне. Как всяка секунда до това същество е един щастлив миг.
Малко хора имат късмета да изпитат това щастие. И аз съм една от тях. Всеки ден мислено благодаря на Съдбата, че имам до себе си най - голямото съкровище на планетата, а сърцето ми се изпълва с умиление и обич като гледам красивото и мило, невинно лице, очите, в които се чете топлота и привързаност. И въпреки че понякога се държа ужасно тъпо (да не кажа в 99,9% от времето си), знам какво изпитвам и то е безкрайна радост, защото знам какво е да обичаш и да бъдеш обичан. А леденото си сърце (както се твърди в средите около мен) съм подарила на едно слънчице, което го топли всеки ден със своята обич.
Благодаря ти, че те има, съкровище. Обичам те и не мога без теб!