End of an era

Същото отвратително усещане, каквото изпитвам години наред - безсилие. Сякаш светът ми се е сринал на хиляди парченца и аз нямам какво да направя. Музиката не помага. Още по - малко пък помага промишленото количество алкохол, което продължавам да поглъщам с цел да забравя. Да, забравя ... дори не мога да си докарам временно състояние на амнезия, макар че опитвам доста усилено. С всеки ден става по - зле. И ще става по - зле. Усещането, че някой е изтръгнал част от мен ... усещането, че нещо ме изяжда отвътре, разкъсвам се, липсваш ми ... Искам да крещя, но не мога. Искам да се напия ... и това не мога. И колкото и алкохол да погълна, не ми действа никак сгряващо ... умирам от студ. И усещам празнота ... Дори загубих музата си ... твърде отдавна. А мина толкова много време, толкова много ...
Изгубих те. Губих те милиони пъти, а така и не преживявам загубата. Най - лошото е, че продължавам да те губя ... надали ще спра да те губя. Надали някога ще можеш да бъдеш до мен. Знам, че не го и заслужавам. Но няма нещо, което да искам повече.

Underground or airplane, doesn't matter in the end.
I know it has to be this way, you're leaving me again.
So I'll write my little love song, then I'll sing it to the wind.
Cause you're out there on the road tonight - London - New York - Amsterdam.
I'm lonely here without you, miss you breath against my skin.
You love me, then you leave me,
still I lie here, pressing fingers where your kisses have been.
... and I miss you ...
I know that I should be in bed, it's almost 3 a.m.,
but when I close my eyes I can only see miles of headlights, fleshing out the distance.
... turn the rain the snow ...
Yes, I know it's been calling to you - Berlin ...

P.S. Винаги ще те обичам.

DaRk eyes

When the wind moves soft like your whispering,
when the rain sounds like your tears,
when I would give my soul to see you again,
I'll have no fear.

I would slice my heart in two for just one touch from you,
I would do anything, you want me to ...

Отдавна не се бях чувствала така. Сякаш изпаднах в безтегловност в момента, в който чух гласа ти в 23:46 по телефона за не повече от 20 секунди, а 2 минути по - късно усетих топлата ти прегръдка в не чак толкова студената зимна нощ.
Мина убийствено много време, откакто ти си тръгна и остави след себе си една празна стая: само четири стени, чиято мазилка беше олющена, паркетът по пода - на места изровен, с опушени черни прозорци, така че вътре не влизаше слънце никога. Само вятърът свистеше някъде отдалеч, а капчиците дъжд почукваха по улуците. Макар и отдавна изоставена, тази стая сякаш беше херметически затворена. Като че не влизаше дори въздух в нея. Задушавах се, но не можех да затворя очите си. Единственият жизнен процес, които протичаше в тялото ми беше бавното туптене на сърцето ми, което едва поддържаше живота ми. Единствената ми емоция беше усещането за апокалипсис - моят тих потоп, който започна в момента, в който ми обърна гръб и не видях повече магическия ти поглед. Дните се нижеха бавно, един по един, превръщайки се в седмици, които следваха неумолимо хода на времето. Минаваха месеци, но никой от тях не беше различен. Сезоните се сменяха, но не можех да ги зърна. Очите ми бяха ослепели за всичко, което се намираше извън моя малък свят. В моята празна стая си оставаше вечно зима. Замръзвах. Само въображението ми си играеше с мен. Сякаш някой ме гледаше постоянно, усещах присъствието му, чувствах ледения му дъх по кожата си, чувах дори гласа му, но не виждах лицето му. Бях сама със себе си и сенките, които идваха от нищото и се стапяха в мрака. Понякога чувах стъпки, които приближаваха, но никога никой не дойде и не се опита да те замести. Сякаш знаеха, че не могат да те заменят. Пристъпваха плахо, но не можеха да влязат в стаята. Нямаше я вече и вратата, отнесена от урагана на мислите ми за теб. Така се чувствах себе си - скърбяща по онези неща, които не можех да поправя и искаща да те оставя да обвиняваш мен единствено. Изминаха години, крачейки толкова бавно из празното пространство наоколо, че сякаш забиваха кама в така или иначе кървящото ми сърце. Но дори не ги усетих кога минаха. Бях затворена в мрачната безсмислица на отминаващия си живот, които се възраждаше само при усещането за теб. А ти идваше и си отиваше, оставяйки всеки път по - голяма пропаст около четирите ми стени. И само ти винаги успяваше да я прескочиш, за да се върнеш отново и отново да си тръгнеш, подновявайки омагьосания кръг на моето лутане из измеренията.
И ето, че отново да идваш, за да си отидеш. И пак забиваш още по - дълбоко онази кама. Но не усещам болката вече. Сякаш претръпнах, макар да усещам движението на острието й в плътта ми всеки път, когато ме прегърнеш. Една прегръдка, лека целувка по челото, една въздишка ... и после мрак. Сянка. Твоята сянка, която изчезва в тъмнината ... когато отново си тръгваш. Никога не видя любовта ми ... и още не я виждаш. Не знам дали и ще я видиш някога и дали вече няма да е късно, дали мен вече няма да ме има ...
Любовта ми не беше достатъчна ...