Отдавна не се бях чувствала така. Сякаш изпаднах в безтегловност в момента, в който чух гласа ти в 23:46 по телефона за не повече от 20 секунди, а 2 минути по - късно усетих топлата ти прегръдка в не чак толкова студената зимна нощ.
Мина убийствено много време, откакто ти си тръгна и остави след себе си една празна стая: само четири стени, чиято мазилка беше олющена, паркетът по пода - на места изровен, с опушени черни прозорци, така че вътре не влизаше слънце никога. Само вятърът свистеше някъде отдалеч, а капчиците дъжд почукваха по улуците. Макар и отдавна изоставена, тази стая сякаш беше херметически затворена. Като че не влизаше дори въздух в нея. Задушавах се, но не можех да затворя очите си. Единственият жизнен процес, които протичаше в тялото ми беше бавното туптене на сърцето ми, което едва поддържаше живота ми. Единствената ми емоция беше усещането за апокалипсис - моят тих потоп, който започна в момента, в който ми обърна гръб и не видях повече магическия ти поглед. Дните се нижеха бавно, един по един, превръщайки се в седмици, които следваха неумолимо хода на времето. Минаваха месеци, но никой от тях не беше различен. Сезоните се сменяха, но не можех да ги зърна. Очите ми бяха ослепели за всичко, което се намираше извън моя малък свят. В моята празна стая си оставаше вечно зима. Замръзвах. Само въображението ми си играеше с мен. Сякаш някой ме гледаше постоянно, усещах присъствието му, чувствах ледения му дъх по кожата си, чувах дори гласа му, но не виждах лицето му. Бях сама със себе си и сенките, които идваха от нищото и се стапяха в мрака. Понякога чувах стъпки, които приближаваха, но никога никой не дойде и не се опита да те замести. Сякаш знаеха, че не могат да те заменят. Пристъпваха плахо, но не можеха да влязат в стаята. Нямаше я вече и вратата, отнесена от урагана на мислите ми за теб. Така се чувствах себе си - скърбяща по онези неща, които не можех да поправя и искаща да те оставя да обвиняваш мен единствено. Изминаха години, крачейки толкова бавно из празното пространство наоколо, че сякаш забиваха кама в така или иначе кървящото ми сърце. Но дори не ги усетих кога минаха. Бях затворена в мрачната безсмислица на отминаващия си живот, които се възраждаше само при усещането за теб. А ти идваше и си отиваше, оставяйки всеки път по - голяма пропаст около четирите ми стени. И само ти винаги успяваше да я прескочиш, за да се върнеш отново и отново да си тръгнеш, подновявайки омагьосания кръг на моето лутане из измеренията.
И ето, че отново да идваш, за да си отидеш. И пак забиваш още по - дълбоко онази кама. Но не усещам болката вече. Сякаш претръпнах, макар да усещам движението на острието й в плътта ми всеки път, когато ме прегърнеш. Една прегръдка, лека целувка по челото, една въздишка ... и после мрак. Сянка. Твоята сянка, която изчезва в тъмнината ... когато отново си тръгваш. Никога не видя любовта ми ... и още не я виждаш. Не знам дали и ще я видиш някога и дали вече няма да е късно, дали мен вече няма да ме има ...
Любовта ми не беше достатъчна ...