Тихо в небето гасне Луната,
изчезва в мъгла пак светлината,
а звездите над Витоша топят се и падат,
в бездна безкрайна безкрайно пропадат.
Нощ е! Светят витрини, а сърцето немее.
Живот бурен, а душата копнее.
Пак в нея диша онази мечта -
тази мечта за любов, красота.
Защо появи се пак тази тъга?
Защо всичко всичко гасне и няма дъга?
Сърцето търси прегръдка една,
желае отново да изгрее луна.
Шепот задавен и шум от коли,
думи откъснати, аромат на ели,
тиха въздишка, а сърцето кърви,
надолу, надолу, все надолу върви ...
Ела ме спаси!
Няма коментари:
Публикуване на коментар